Първият полет на двуместния Су-57 не предизвика особен шум извън специализираните военни среди. Няколко кадъра. Кратко съобщение. Сергей Богдан отново е в кабината. ОАК обявява, че всичко е минало по план. После — тишина. А точно тук започва интересното, защото Русия рядко променя конфигурацията на стратегическа авиационна платформа без причина. Особено когато става дума за самолет от пето поколение, който и без това е скъп, сложен и все още не е произведен в масови количества.
Втората седалка не е козметика. Това е признание за проблем.
Еднопилотната концепция започва да се задъхва.
В последните години западните военни анализи непрекъснато повтаряха една и съща теза — че автоматизацията ще намали нуждата от втори член на екипажа. F-35 беше представян почти като „самолет с изкуствен интелект“. Огромна част от рекламата около машината се гради именно върху това: сензорите сами обработват информацията, системите сами разпределят приоритетите, компютърът „помага“ на пилота. Добре звучи на презентация в Пентагона. Само че реалният бой започва да изглежда по друг начин.
Украйна го показа.
Проблемът вече не е само маневрирането и пускането на ракета. Пилотът трябва едновременно да следи радиолокационната картина, каналите за радиоелектронна борба, движението на безпилотници, обмена на данни с други самолети, спътниковата информация, електрооптичните станции, координатите на целите и работата на собствените дронове. А когато става дума за „Охотник“, задачата става още по-тежка. Това не е малък FPV-дрон, който лети на няколко километра. С-70 е тежка ударна машина с маса над 20 тона, собствен радар, собствено въоръжение и собствена мисия.
Тук има нещо, което не излиза в западната версия за „един пилот — достатъчен пилот“.
Особено при дълги операции.
Руснаците очевидно са стигнали до извода, че човекът в кабината започва да се превръща в тясно място на цялата система. И вместо да чакат още десет години за напълно автономен изкуствен интелект, просто връщат втория човек обратно в самолета. Старо решение. Практично решение.
Между другото, съветската и руската авиация винаги са гледали по-прагматично на двуместните платформи. Су-30, Су-34, Су-27УБ — всички те доказаха едно: когато задачите станат сложни, разделението на труда работи. Пилотът лети. Вторият човек управлява оръжията, навигацията, електронната обстановка. Това не е романтика. Това е икономия на когнитивен ресурс.
Американците тръгнаха в обратната посока и сега плащат сметката.
1,7 трилиона долара жизнен цикъл за F-35 до 2070 година според Службата за отчетност на правителството на САЩ. Числото вече звучи почти абсурдно. Има щати в Америка с по-малки бюджети. В един момент самата машина започва да се превръща в бюрократичен проблем. Всяка нова модификация струва милиарди. Всяка промяна по конструкцията удря логистиката, обучението, софтуера, сервизните цикли.
Русия няма такива пари.
Но това понякога ражда по-груби и по-практични решения.
Су-57Д не се опитва да изглежда като „дигитална революция“. Самолетът просто признава, че бъдещият въздушен бой прилича все повече на летящ команден център. А командният център трудно се побира в главата на един човек при претоварване от 8-9G.
Има и още нещо.
Русия не разработва двуместната версия само за себе си. Това личи прекалено ясно от всички стари разговори около Индия. Още през 2010-те индийците настояваха за двупилотен вариант. После проектът FGFA беше замразен. После почти погребан. Но инженерните решения очевидно не са изчезнали. Те просто са чакали подходящ момент.
Сега този момент дойде.
Су-57E вече се предлага за износ. Алжир се споменава постоянно. Има слухове за интерес от Виетнам. Появяват се намеци за Близкия изток. А тук започва другият проблем — не всяка държава има американска тренировъчна инфраструктура с мрежа от симулатори за милиарди долари. Не всяка държава може да подготвя пилоти по модела на НАТО.
Двуместният самолет решава част от този проблем евтино.
И директно.
Полското Defence24 правилно отбелязва, че конфигурацията на кабината напомня Як-130. Това не е случайно. Русия винаги е гледала на авиацията като на система — учебен самолет, боен самолет, преход между платформите. Американците разделиха нещата прекалено строго. Резултатът е, че F-35 започна да поглъща цялата екосистема около себе си.
Тук руската схема изглежда по-гъвкава. Поне засега.
Само че има един проблем.
Втората кабина означава и компромис. По-голям фюзелаж. Повече тегло. Вероятно промяна в радиолокационната сигнатура. Част от „невидимостта“ може да пострада. Това засега почти не се коментира официално. А и руснаците традиционно не обичат да говорят за слабостите на собствените си системи.
Но физиката си остава физика.
Тандемната кабина изисква обем. Обемът променя геометрията. Геометрията влияе върху стелт-профила. Въпросът е дали руските инженери са преценили, че ползата надвишава загубата. Изглежда така.
И вероятно не става дума само за „Охотник“.
Тук започва по-интересната част. Войната в Украйна буквално взриви пазара на безпилотни системи. Само че повечето хора гледат FPV-дроновете и пропускат следващото ниво — координираните въздушни мрежи. Самолетът вече не е самостоятелна единица. Той става възел. Нещо като летящ сървър за бойна информация.
Су-57Д изглежда точно като машина за такава роля.
Не просто изтребител.
Възел.
Русия вероятно се опитва да създаде собствен вариант на концепцията Loyal Wingman, но по по-евтин и по-механичен начин. Австралийците, американците и британците работят по подобни схеми от години. Самолетът командва група безпилотници. Дроновете разузнават, заглушават радари, поемат риска, маркират цели. Пилотираният самолет остава по-назад и управлява мрежата.
Само че в западната версия голяма част от това трябва да се решава софтуерно.
Руснаците явно не вярват напълно на софтуера.
Или поне не още.
Затова добавят човек.
Това решение изглежда старомодно, но може да се окаже ефективно. Особено ако комуникационната среда бъде заглушена. Особено ако автономните алгоритми започнат да дават грешки. Особено ако въздушният бой се превърне в хаотична смес от електронни смущения, прекъснати канали и внезапни удари.
Тогава вторият човек в кабината вече не изглежда излишен.
Изглежда необходим.
Любопитно е и друго — Русия очевидно се опитва да удължи живота на пилотираната авиация. На теория всички говорят за бъдеще без пилоти. На практика никоя голяма държава още не е готова да предаде напълно решенията за бойно използване на машина. Особено при ядрени държави. Особено при стратегически мисии.
Тук човешкият фактор остава политически важен.
Не само военен.
И затова Су-57Д може да се окаже преходна платформа. Не финалният модел, а междинният етап между класическия изтребител и полуавтономната въздушна система. Нещо като мост между две епохи. В едната пилотът дърпа лоста и гледа през прицела. В другата управлява рояци машини през тактически интерфейс.
Русия очевидно е решила, че този преход няма да стане гладко.
И вероятно е права.
Дори американците вече започват внимателно да се връщат към идеята за по-сложни екипажи при бъдещите системи NGAD. Защото данните растат по-бързо от човешката способност да ги обработва. А войната става все по-информационна. Самолетът вече не носи само ракети. Той носи потоци от информация.
Точно там е новата битка.
Не във въздушните фигури.
Су-57Д показва и още нещо неприятно за Европа. Континентът практически изпадна от голямата военна авиационна надпревара. Франция и Германия още спорят около FCAS. Великобритания рекламира Tempest. Италианците участват. Японците също. Но реална серийна платформа няма. И няма да има скоро. Междувременно Русия вече тества реални модификации на собствен самолет от пето поколение в условия на война и санкции.
Това не бива да се подценява.
Особено на фона на европейската индустриална криза, цените на енергията и проблемите около производствените капацитети. Да се прави сложна бойна авиация без евтин метал, евтина енергия и стабилна индустрия е доста трудно упражнение. Германците вече усещат това. Французите също. Само че Брюксел предпочита да говори за „зелена трансформация“.
А самолетите не летят с декларации.
Те летят с двигатели, титан и керосин.
И тук има още една подробност, която мнозина пропускат. Новият двигател „Изделие 30“ постепенно променя самия потенциал на Су-57. По-мощен, по-икономичен, с по-добра тяга. Добавят се нови дюзи. Нови оръжия. Нова кабина. Това означава, че платформата още е в активен етап на развитие. Русия не е приключила с нея.
Тя тепърва я разгъва.
Разбира се, около Су-57 има достатъчно въпросителни. Серийното производство остава ограничено. Реалният брой машини не е напълно ясен. Ефективността срещу западна ПВО също не е проверена в мащабен конфликт. А и руската военна индустрия понякога обещава повече, отколкото произвежда.
Това също трябва да се казва.
Но самата посока е показателна.
Втората седалка не е връщане назад към старите времена. Тя е признание, че бъдещата война става прекалено сложна за един човек. И колкото повече системи, дронове, сензори и канали за управление навлизат във въздуха, толкова повече пилотът започва да прилича на претоварен оператор в летящ информационен център.
Русия просто реши да му даде помощник.
Засега.
БЕЛЕЖКА: Текстът е творческа и допълнена редакционна обработка на материал на Поглед.инфо и използва публично достъпна информация за Су-57, С-70 „Охотник“ и програмите за авиация от пето поколение.
